Има нещо много поетично в последните дни на лятото... Онези, които до вчера са се оплаквали от топлината и изгарящото слънце, изведнъж започват да се радват на всеки лъч, който докосва лицата им. Тълпите изчезват и само верните любовници на морето пристъпват по бледия пясък и потапят крака в уютните солени води... за последно. Ръцете галят вятъра, очите проследяват свободния полет на някоя белоснежна птица. Всеки един от тези мечтатели пази нежен спомен за отминалите летни дни, и носталгия проблясва в очите му, щом погледне избледнялото синьо небе. И никой не ще забрави онези блажени моменти, когато след дълго плуване в синята шир, приятелите се облягат на белите, напечени от слънцето каменни огради и държат мечтите си в ръце.










There is something very poetic about the last days of the summer ... Those who have until then complained of the heat and the shimmering sun, suddenly start to enjoy every ray of sunshine that touches their faces. The crowds disappear, and only the loyal lovers of the sea walk peacefully on the white sand and immerse their feet in the cosiness of the salty water ... for one last time. Their hands are drowning in the wind, their eyes are tracing the free flight of a white bird. Each one of these dreamers keeps a gentle reminder of the past summer days, and nostalgia flashes in his eyes when he looks at the pale blue sky. And no one will forget those blessed moments, when after a long swim in the blue sea, friends lean on the white, sun-baked stone fences and hold their dreams in their hands.